Когато излезе от залата и тежката врата се затвори зад нея, тя се затича надолу по мраморните стъпала. Припомняше си изреченията, които написа. Толкова е хубаво, да тичаш, помисли си. Последната тежка врата се отвори пред нея и слънцето я блъсна в очите. Слънчево е, обичам слънцето.

След като свикна със светлината, се огледа и се затича към пейките в двора. Не беше там. Може би е отишла да пие кафе, ще я почакам. Ще я изненадам, когато се върне.

Извади телефона си от раничката и избра другия номер. „Татко, успях, темата беше чудесна, моята. Мисля, че написах всичко. Обичам те.” От другата страна някой се опитваше да мълчи. „Защо, не се ли радваш, толкова съм щастлива. Чакам мама да се върне, сигурно е в кафето.” Един глас се появи. Не го позна и не разбра какво й казва. Слънцето се срути в краката й. Наоколо се търкаляха празни чаши изпито кафе.