Прочетен: 1521 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 28.10.2009 02:10
Окото на бездната
Когато тя още виждаше небето,
с припламващите обещания по твърдата гръд на облаците,
с прекрасната му сивота, стоманено напираща със своята безпрекословност
сред тревожните отблясъци по виолетовото небе,
с обещанието за идващия дъжд.
с намерението за сливане, на огъня с водата,
с тежкия мирис на сяра, прииждащ от гърлото на надигащата се буря,
с очакването, че просто трябва, просто се налага да вали. Безпощадно.
Когато бездната виждаше, или подозираше смътно
първите признаци на приближаващия дъжд.
Докато се изпълваше с топла лава,
бликаща на вълни
и искаща да не изстива,
докато чакаше неизбежността,
или може би, все пак, нежността,
на падащата вода.
Когато тя се тревожеше за това дали водата може,
или поне ужасно бързо
да стопи камъка в нея, толкова добре
изваяна от гранит,
или да премине, без да иска да спре
през чупливите й рамене
и да достигне до топлите въглени,
някъде отвъд очакващата плът.
Да се промуши с гъвкавото си тяло, изградено от
мокри и едри, търсещи пътя молекули,
да се стича
по облата повърхност на планината,
докато тя се превърне в остров, или докато,
бавно започне да го обича.
Когато островите искаха да потънат,
за да изплуват
и когато водата искаше да потопи огъня
в тъмно синьото на своята неумолима безкрайност.
А бездната се свиваше до размерите на собствената си плътност
за да разбере дали това е краят,
или просто началото на нейната дълбочина.
Или просто това е неговият неочакван цвят.
Или това е малко след, преди или просто
съвсем близо до средата
на тяхната идеално пресечна точка,
наречена обреченост. На огъня и водата.
:)))