Изтича, по малко, но аз не броя, на капките ударите във прахта.

Пролетта в есента се е спряла.

Спомен за пламък угасва в тихия мрак.

Цветовете са сняг. А снимката на момче - избледняла.

Достигнах морето.

Преплувах океана,

Докоснах синьото на дъгата.

Но не обичах до край.

Закъснявах, когато не трябваше,

Избързвах, когато бе рано.

Понякога давах. Без милост

любовта разпилявах. И други души наранявах.

Остъргвам със нокти последните стръкчета мъх,

Изхвърлям от себе си кръв, но твърде

дълбока е грозната рана.

Отворих я сам.

Протягам за прошка сега тези

няколко реда, само толкова вече

мога да дам.

Безкрайно е малко, уви, знам.

А едно малко хвърчило все още лети,

напред и някъде горе, пълно с любов и мечти.

Боси крачета по пясъка тичат, и правят в морето вълни.

Там, отвъд планината, в блясъка на зората.

Но дълга е сянката, нечуплива - пръстта.

Крехка и тънка – следата.

Прекрасен – спомена за нежността.

Неумолима – съдбата.