Прочетен: 2997 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 25.04.2010 17:28
Трепетно и търпеливо,
се пукат и жадно отскачат,
Докосват и пръскат,
Големи и малки, но винаги перфектно кристални.
Отдават сърцата на своите сфери,
а периферията- превръщат в дъга.
И стичат се, в гладка нестройна следа, от
нереалното огледало на струята горещина.
Кактусите, но не онези в пустинята Атакама,
целите в пяна, любопитно подават глава,
проникновени, разкошни, втвърдени,
жадни за топлина.
Палаво и закачливо,
замислено тръпчиво,
смели, загадъчно метафизични,
острови сред топлата мъгла.
А малките сфери, все повече и все по-горещи,
се стичат по нежните рамена,
и все по-настойчиво, прозрачни и чисти,
отнасят със себе си ухание за красота.
Ефирно, по малките тръпчинки, по ходилата,
или по дъгите на бедрата,
по съкровенията нежни на устата,
преди да отлетят в далечината.
Тръпнещи, преливащи, разполовени,
като дилемата, изправена пред мен-
дали от езерото, капките нега да пресуша,
дали със дъх да спра секундната стрелка,
или,
в прииждащата прелест на вълната
да скрия с устни хълмовете колена.
Усмихнат, влюбено-слънчев, нереално-метафизичен и огледално-шеметен неделен следобед!!! Усмивки от мен :):):)
а периферията- превръщат в дъга..." - влюбено и красиво...:)))
Що се отнася до моята мисъл, че щастието не ражда поезия, явно не съм права, щастието само по себе си - не, но изстраданото щастие - защо не?! : )
казваше една млада поетеса на времето...
Ти винаги твориш чудеса, а аз обичам да ги чета!
Хубав, пролетен ден!
26.04.2010 15:45