Като отлети от стомана грехове.

Като беззъба клетка.

Като отдавна непознати, преминати безгрижно

успоредени светове.

Но дрънкат още някак си напевно,

Продънват безстрастно и протяжно

Беззвучно голото поле.

И проумяват.

Събират в себе си агония от звуци.

И камертон не трябва

Когато ясно е, че

Времето избрано е да спре.

А можеха да са валдхорни,

Можеха да бъдат песен

На едно отминало

Във времето и в мен- отдавнашно дете.

Долавям кратките им нотки,

Заслушвам се и пея,

Или със закъснял рефрен,

Аз просто дрезгаво се смея.