Докторът още сядаше на столовете с облегалки, наредени около голямата дъбова маса. Отдавна не чуваше. В ушите му звучаха веригите на танковата бригада. Нея отдавна я нямаше, макар че беше спечелила войната. Спомняше си, когато плениха обоза на германската дивизия „Принц Ойген”. Куфарчета, в които лежаха подредени стерилни хирургически инструменти. Танковете виеха страшно, шумът им беше непоносим.

 

Ожени се за нея, когато беше млад, а тя беше непозната. Изглеждаше висока и категорична. Той беше офицер и беше виждал смъртта. Но не я позна. Беше виждал и живота и искаше да му помогне. Искаше да прави добро.

 

Синът му стана също танкист. Може би защото също беше хирург. Или защото беше дребен на ръст и лесно се събираше в танка.

 

Синът му си тръгна пръв. Замина в една пустиня, за да живее сам, далече някъде там. Когато докторът разбра истината, реши да спасява тези, които можеше. Забрави, че най-беззащитните нямат танкове. Че са пехотинци.

 

Когато дъщеря му се самоуби в една малка стая, той си спомни, че не само танковете прегазват. Но вече нямаше сили да зареди. Беше се предал. Седеше смирен пред стъклените очи на високата, грозна жена и беше побелял.

 

Когато момчето, родено от дъщеря му, се хвърли от третия етаж, той остана сам. Остана без пагони. Краят беше отдавна. Тогава високата кокалеста жена се усмихна и видя устата й- пълна с кръв. Може би тогава се уплаши, за пръв и последен път.

 

Живота и Смърта са неделими наши спътници. Не мисля, че трябва да се страхуваме оттях. Когато Живота се умори, идва Смърта...

...

"когато не я разпознаем, тя властва ... " - когато Смърта се умори, идва Живота. Не го забраваяй това, Стефане!

...

Докато сме живи, сме потенциални смъртници...

Като самия живот - напомня "Ах, този джаз" - само че там Смъртта беше красива с образа на Джесика Ланг...

.