Живея, и дишам,

с моите свити докрай

дробове, с порите

по краищата на кожата.

И е толкова добре,

Истинско, отровно

прекрасно. Съвсем като риба.

Като алигатор.

Като пръст.

И спомен за камък.

Като изписан безсмислен кръст.

И това мога. Отляво надясно.

Да трия. Да чертая, да шепна.

Да дишам, да летя. Научил съм го отдавна.

Точно тогава, преди окончателно

да забравя. Но за съжаление, помня.

И съм сега, където винаги

и преди малко, съм искал. Не трябва.

Преди да издишам. И да запомня,

Последната височина.