Без заглавие

Разхвърляно, безредно, безцелно, вглеждам се, в мен. Пустота.

В една малка машина на времето бях, да, за някакви часове.

На хиляди светлинни години. И чудни, незнайни, тайни видях.

Но то все пак спря. Отново, брутално, двигателя изсвистя.

Сред това което остана от мен, стоя,

Вдигам тръбички, събирам колелца, от моя безумен замисъл част.

Опитах се, не успях.

Стрелките по-силни оказаха се пак.

Разхожда се вече самотен радара, в бледозелен десен.

Като стрелка, откъсната от някакъв излишен циферблат.

Едно крило потрепва, последен грях,

Останало само, на тротоара, наполовина в прах.

Резервни части няма, за крила, оказва се, разбрах.

Когато останат по-малко от две,

Крилата са неспособни да летят. Само потрепват, и помнят

Цялото във тях.

И все пак, сред тая пустош- звезден прах остана

Полепнал отнякъде по гладката стомана,

от звезда, с искряща, своя светлина, която ням поглъщах от екрана,

поне докато онова, в гърдите, направи пълен един оборот.

Около света. И спря.

Между деления две, на светофара. Или на една неполетяла любов.