Прочетен: 1289 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 26.10.2009 08:31
Когато ти имаше колене
Когато ти имаше колене
А аз още бях донякъде цял,
Когато ти имаше рамене,
А часовникът още не беше спрял.
Когато още ти имаше устни,
А шепотът не беше онемял,
Когато времето часовниците
още помнеха, а аз разгръщах платната.
А после ти просто нямаше рамене,
и шумът в ушите ми ставаше прекрасно нетърпим
и идеално бял.
И бях на колене, но исках да го знам,
Да се разпадам,
да преставам да съм цял.
А после, когато целувах,
и молех
на времето да сложат край,
Ти беше средата на безкрайността,
а аз – във теб, единно неделим,
окончателно, отново, до без остатък.
Тогава просто нямаше колене.
И нямаше значение дали времето ще се умори
или дали дъждът ще прекали
или стрелките ще се преместват и накъде.
И тогава, странно напрегнато, и невероятно плавно,
в очите ти морето се опря, и вятърът сред дюните замря,
а пясъкът пропадаше бавно
през стъклените ми страни.
Една сълза от някаква пукнатина
се търколи по дъното на тишината
и успокоено
се отпусна в онова, голямото,
безкрайно ясно, и толкова сладко страстно, докрай,
пространството - изпълнено от аз и ти.
27.10.2009 21:54
