Осезаема. Непреодолима.

От слънцето над нас

до непрогледната безплътност

на Луната.

От пясъка в дъжда

до непропускащата  

ироничност

на стъклата.

От палмите в снега

до молекулата на аромата.

Или до ъгъла,

на края на квартала.

До самовнушението, че сме-

невъзможно живи,

че бягаме по пистата,

с поникнали от нищото криле.

И до предела. До малкото,

което ни остава.