..."Някъде под покривите на града",
живееш, мислиш, друго няма.
Не се страхувай, да пожелаеш. Себе си.
Защото те са зрителна измама. 
Не се съмнявай, а тръгни - не се обръщай.
Ще има смисъл, 
дори когато покривите няма.

Някъде отвъд, след себе си и след оставащия път,
едно лице те чака,
и се усмихва, 
смутено, но познато. 

Да ти разкаже истината кратка,
за времето и за деня.
Изгряващото слънце в края му залязва.
И няма двупосочна цел. Изпращане, не винаги доставка.

На всеки кръстопът със счупен светофар
поемаме като износен куфар,
за да достигнем края, 
или до следващия ни кошмар.

Когато ти проблясваш, не е измама, а волтова дъга-
очакване, промяна, зов
или поредното отчаяно признание в любов.
Някъде под покривите, които няма. 

Хубаво е много!

:))

че не смея да коментирам?
:))

...:))

Да си махнем покривите, pontis! ;-) И със силата на мисълта да стигаме отвъд себе си! Дали го мога?! Ще опитам! И на онзи кръстопът със счупен светофар да бъдеш себе си! Да, това е правилния път! Благодаря ти! Много!

и онова под тях ... :))

А на мен ми нагорча нещо. Знам ли, усетих умора и желание да спра....:)

На всеки кръстопът, поемаме нанякъде, в една от многото посоки. Докато изгубим себе си. Или намерим смисъла. Поемаме, за да достигнем края. Или поредната спирка по пътя. Но някъде там, където покрив със сигурност има.

покривите в теб са просто различни, явно е ред на следващата метафора ...

Понякога обаче, упорито ги градим...