На твоите светове

превъплъщение

в една цигара време.

Едно започнато стихотворение.

 

Не ми прощавай, моля те.

Съди ме строго.

Обичай ме така.

Със гняв и стиснати юмруци.

 

Не ме щади.

Светкавици изпращай, бъди небе.

Разстрелвай ме.

Забивай в мен зеници.

 

Люби ме, с устни, с нокти.

Люби ме гола.

Люби ме безпощадно.

Гневно бавно.

 

Люби ме днес.

Небето разтвори-

докрай, и ме простреляй.

С отворени очи.

 

 

 

Като торнадо си. До корен...:))

Като погледнах формата на този стих, ми заприлича на кардиограма на сърце биещо в луд ритъм! Такъв е стиха! Страхотен!

"Не ме щади.
Светкавици изпращай, бъди небе.
Разстрелвай ме.
Забивай в мен зеници."
...

Юрая Хийп – Юлска сутрин (Текст)


Там аз бях в едно юлско утро
Търсещ любов
Със силата
на настъпващия ден
и на красивото слънце

Под звуците
на първата птича песен
си тръгнах за дома
Заедно с бурята
и с нощта зад мен
и по моят Път

С деня дойде и решението
Ще продържавам да търся теб
Ла ла ла ла

Търсих любовта
На най-необичайните места
Не оставих камък
непреобърнат
Трябваше да се вгледам
в над хиляди лица
Но никой не почувства
Огънят, който гореше

в сърцето ми,
в съзнанието ми,
в душата ми
Ла ла ла ла

Там аз бях в едно юлско утро
Бях търсил любов
Със силата
на настъпващия ден
и на красивото слънце

Под звуците
на първата птича песен
си тръгнах за дома
Заедно с бурята
и с нощта зад мен
о, да, по моят Път





КОПИРАНО ОТ

http://www.blog.petarivanov.com/?p=514

Заразяваш с оптимизма и силата на любовта!
Безпощадно!:)))
Поздрави, Рontis!

Чудесно!

страстно и горещо, и силно!

браво ти

Животът е всичко, което е в нас, което чувстваме и мислим... Животът до голяма степен е и човекът до нас... Ако ще и за една цигара време...

Димчо Дебелянов

ПОД СУРДИНКА



... И стало безпощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла.
А. Блок



* * *

Като безумна закана
на бог злопаметен, злорад,
крила отпуща вечер ранна
над моя скръбен виноград.

Пристъпят мълком сенки строги
и с тях пристъпя странно сам
часът на черните итоги -
на разкаяние и срам...

Де мойта свежа, росна зелен,
де грозда, в късен зной налян? -
Ах, моят труд бе труд безценен
и блян безплоден - моят блян!

И де сега сърце да скрия,
де сетен плам да приютя?
- Далече тътне лиха сприя
и дебне в мрака, дебне - Тя!. . .

* * *

Изминал пътя през лъките
на Любовта и Радостта,
незнайна власт ме в мрак покити,
аз бродя в гибелни места.

Аз тръпна в огнена замая
като прокудена лъча,
къде съм - диря и не зная,
къде съм - гасна и мълча.

А през запречените стволи
из безприютни глъбини
залутан стон за милост моли
и в неповолен грях вини.

То сякаш горко запленена,
далече в глъхналия лес,
звъни душата на Verlain'a:
"dis qu'as-tu fais de ta jeunesse!"

* * *

Назад, през сънища стъмени,
аз впивам взор неутолен -
неутолен и блед пред мене
въстава моя минал ден.

И нечий глас през сълзи пита:
защо меда е неизпит,
защо е скръбна Афродита,
а в прах покитен твоя щит?

Нима затуй над теб звучаха
тръби на свят и светъл грях
и ти бе ту невинност плаха,
ту лих борец, ту строг монах,

та днес пред самата провала,
да разумееш с горка жал,
че аз в Живота съм те звала,
а ти си сам Смъртта избрал...

* * *

Живях в заключени простори,
в неумолима пустота
и в мойта повест се повтори
на някой Люне повестта.

Скверниха нищи мойто знаме,
враг - мойта девствена земя,
а над мощта и гордостта ми
измамна слава се надсмя.

И ето, свел очи, в които
безумна пропаст се вдълба,
с последен жар в сърце разбито
аз шъпна пламенна молба:

Царице, спрях до твойте кули -
прати ми в презнощ вихрен стон,
кат бледен лист да ме отбрули
от моя обезлистен клон.