Златна есен със златни листа.

Циганско лято.

Топли са струите на дъжда.

Жълъди, кестени, гроздобер.

Злато вали, примесено с капки небесна вода,

ляга по топлата още земя.

Птици напевно се реят.

Вещаят края. На есента.

Капят жълтици, една по една,

прегръщат се нежно с пръстта.

Красиви като целувка,

като смъртта.

Златна е есента,

като въздишка, като стон и равносметка,

като лица все по-непознати в

избеляваща снимка.

Листа, купища, потъмняващи златно.

Обречени, но прекрасни.

Дали имат душа? Дали си спомнят за пролетта,

уморени от есента.

Можеха да са клони – стърчащи,

или корени, или цветя,

впити докрай някъде там, където времето е без край.

Или балони, отлитащи бавно. Ако не беше есента.