Знаеш ли че, ако сега беше жив, щеше да си много стар?

Щеше да си пенсионер.

И да пазаруваш яйца без черен хайвер

от близката бакалия.

 

Дори нямаше да те позная.

Сигурно щях да те помисля за поредния смахнат

с найлонова торбичка.

Дори бих могъл да те пребия.

 

Аз се бия. Да. За евтини банани, сутрин рано

когато отварят мола.

А ти пазаруваш яйца

в близката бакалия.

 

Аз не яздя. А бих искал.

Малкото пони.

Което е анимационен герой.

Нещо като Червените ескадрони.

 

Знаеш ли, че ги няма.

Остана само един паметник, който бил

на Съветската армия.

Но те също не ползват коне, а патрони.

 

И Витоша е булевард.

Асфалтиран. Пешеходна зона.

Теменужено синя, с оттенъка на

онзи планински кристал, който само ти си познал.

 

Няма я и жълтата гостенка.

Сега умираме

просто така.

Както си искаме.

 

Ти успя. Да скъсаш с живота.

Да го изчукаш до край.

До самотата.

Моля те, не излизай от нея.              

 

Защото, знаеш ли,

те пак летят,

макар и само нощем, и само понякога.

тежки и страховити. И червени, до болка.

Потни и ръбести,

безпощадни,

с красиви мокри крила.

Както ти пожела.

 

Не е виновен той, че умираме...просто така...
Аз май се намесих в разговора, съвсем неуместно...
Но мисля си, клошарят прави понякога - чудеса,
а този с дом - ти се иска да му върнеш и рестото...

.

достатъчно цвят, за да забушуват червените ескадрони, затова и без туберкулоза сме толкова изпити, унили, слаби и бледи. Отвътре. Обездушаването води до обезкървяване...

Страхотно стихотворение. Поздравления!

Знаеш...

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят

***

Животът ми тъй хубав и толкова млад
бе низ от мечти, фойерверки и мъка,
знаеш ли обаче открих в този свят непознат,
че е прекрасно утрото да срещаш с усмивка...

Рано сутрин, докато още всички спят,
на коляно написваш няколко стиха,
после ги срещаш, с теб деня да поздравят
и ги усмихваш, даряваш им надежда тиха...

И нека забързано крачиш в деня,
и нека е трудно - така винаги е било,
но зад ъгъла изгрява отново зора,
а в трамвая някой тихичко си припява...


Наричат го "Слънчевото дете на българската поезия".