Не се сърди.

Светът е една тъмна

и гниеща дупка,

преди.

 

Ще има крила.

И падащи бавно звезди.

Плавно излитащи щъркели,

и гняв. С дълбоки, меки следи.

 

Ще се стопяват

до кръв,

вените, онези, които,

както преди.                                               

 

Ще помътняват

големите ми очи.

Зелени, до мътния свят на зениците, или,

докато смъртта ни раздели.

 

Ще те потърся.

Както преди.

В разкопчаната блуза,

с голите, твърди гърди.         

 

 

Ще късам докрай

всички варианти.

И мисленето за рай..

До върховете

 

на устните.

Ще се разкъсам. Сега. Ако мога, преди.

 

Ще се стопяват ...
до оловото в цепнатините
в пропуканите шевове
на мислите за рай
разкъсани зеници
от (не)имане,
тревожни птици
и измислици
за приказка (без) край...
След тях
парчета жарещи
копринената длан топят.
Останало е още за отдаване
в съда, прикрит
зад голата ти гръд.

А след, дали е преди? По-малко ли е красиво... По-красиво ли боли?