Сигурно щях да забравя.

Ако не беше дошла.

С червена рокля и разпиляна коса.

От една снимка.

Октомври, януари, март.

И този глас,

в седем сутринта.

Съвсем леко дрезгав.

С ръчен багаж и бели пръсти.

Мадам (не си спомням името на твоето второ аз),

която никога няма повече сигурно никога.

освен в анфас.

Красноречива, като вода,

като кафе в дълбока чаша.

И едно обаждане за събуждане.

По дяволите, колко си хубава...