Всъщност две.

Стотици мили тъмнина.

Очакване. Години

в самота. Преди и след.

 

Опънати до пръсване стрелки

... и болката в стомаха, в слънчевия сплит.

От притегляне или от страх

за евентуална липса на прераждане.

 

Чакам те. Във светлината.

На няколко слънца.

Сред всичкия

настръхнал лед и суета.

 

В повърхността,

прорязана между средата

на моите зеници

и твоя силует във тъмнината.

брилянтните ти.
Моля те, не спирай да си там.
И не ме прогонвай от мястото, което си ми отредил.
Знаеш... Преди, сега и винаги!

несигурност, луд копнеж. До отчаяние.

Харесах.

Красиво и тъжно...Докосва...

Милиони години сме чакали този момент и ще е глупаво да останем незабелязани..:)

Тъжно, но искрено и силно очакване, Понтис!
Пожелавам ти в сърцето ти да няма тъга, а любим човек да сгрее душата ти!
Поздрави и от мен!

Животът, по силен става,
когато приемеш самотата,
когато осъзнаеш, че и тя
постоянна е като тъгата...
Когато истински се радваш
на всеки миг, на всяко докосване
до поглед, до усмивка,
до топлина...
Когато успееш да живееш на мига,
за мига...
Когато изпълиш този миг със светлина...