Това не е поема.

Твърде е груба и кратка.

Твърде е семпла, изтънчена.

Напоена и страстна.

Тя няма сюжет.

И в нея не се разказва за лястовички

които се разхождат

по плажа с голи крила.

 

В отворен прозорец.

Без стъкла.

Посрещащи зимният вятър.

С думата свобода.

 

В тази стъпаловидна метаморфоза

искам да изкрещя,

че помня, някои

чудеса. Които създаваш сега.

 

В тези моменти,

когато ме опозна.

Най-страшната истина.

Ако разбра.

 

Разкъсваща.

Нетърпима. Несъвместима

с твоята представа

за любовта.

 

Само две. Впримчени

в мрежата на нощта,

отрицания.

Умиращи, от желания.

 

Дали изобщо има
такава романтична поема
за Любовта,
в която място централно заема
Тя...
Галеща и нежна,
като слънцето на юли.
Боса, безметежна,
даваща всичко
и нищо не вземаща...
Тя - не побираща се
в представи, правила
и всякакви условия.
Лястовица или чайка бяла.
Тя - онази не задаваща
въпроси, търсеща,
винаги намираща и...
тръгваща си. Винаги.
До следващото лято.
Тя - безусловната любов.
Не познаваща зимата.