залязва.

С обикновена рокля

и коса от коприна.

Стиснало устни,

поглежда и се усмихва. Отмерва,

в цветовете на слънцето, грешките

на времето безпощадно.

Вятърът шари и си играе

с нейната къса коса.

А някой отмества отмерено бавно

една тънка стрелка.

Холограмно,

в оранжево и неопределено ясно,

стиснало устни,

слънцето си отива.

Сигурно съжалява, за празния хълм.

Където беше, точно там, преди малко,

с рокля, която помня копринено ясно,