Прочетен: 1137 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 20.04.2010 13:54
Изтича, по малко, но аз не броя, на капките ударите във прахта.
Пролетта в есента се е спряла.
Спомен за пламък угасва в тихия мрак.
Цветовете са сняг. А снимката на момче - избледняла.
Достигнах морето.
Преплувах океана,
Докоснах синьото на дъгата.
Но не обичах до край.
Закъснявах, когато не трябваше,
Избързвах, когато бе рано.
Понякога давах. Без милост
любовта разпилявах. И други души наранявах.
Остъргвам със нокти последните стръкчета мъх,
Изхвърлям от себе си кръв, но твърде
дълбока е грозната рана.
Отворих я сам.
Протягам за прошка сега тези
няколко реда, само толкова вече
мога да дам.
Безкрайно е малко, уви, знам.
А едно малко хвърчило все още лети,
напред и някъде горе, пълно с любов и мечти.
Боси крачета по пясъка тичат, и правят в морето вълни.
Там, отвъд планината, в блясъка на зората.
Но дълга е сянката, нечуплива - пръстта.
Крехка и тънка – следата.
Прекрасен – спомена за нежността.
Неумолима – съдбата.
На Луната за първи път се появиха забран...
WE SLOWLY DISCHARGE OURS CLOTCHES ..., p...