Най-често срещаната,
твърде разпространена
и мимолетна,
когато прилепват епител в епител,
по повърхността,
чувствайки се едно-единствено цяло.

Когато той шепти,
а тя отговаря
безмълвно, изцяло,
до налудничав взрив,
нажежаващ всичките сетива,
избухвайки зад ребрата, зад очите и в тялото.

Когато убиват по нещо от себе си,
(във нея, във него, във тях),
и се замерят
с парчета, обозначени със етикети
любов, оцветена в ярко червено от страст,
нахлуваща от непознати на другите измерения,
като звезди, чиято светлина
се разнася
от поглед на поглед 
и от мрак на мрак
с векове.

Когато се улучват един друг
с порой от горещи куршуми
наситени,
главозамайващи,
всичкозначещи думи,
които болят и изграждат,
променят,
жилят и уталожват
последните хапки гняв, ревност и его. 

Когато
се търсят
в неспокойните нощи,
пръсвайки се от липсата
на аромата на другия.

Когато се нараняват,
само и само
да не изостават
от нуждата за взаимност и близост,
в която се давят.

Когато си пълнят взаимно душите
от ъгълчетата на усмивката.

Когато ненасита и нежност
взривяват
всички грапави пропуски,
натрупващи се като ниско налягане
и недостиг на кислород
от дързостта
на високото,
до което взаимно се тласкат.

Когато разкъсват рамки и навици,
норми, догми и правила.

Когато захвърлят всичко
поради страхът от избледняване,
мазохистично,
необратимо.
И всеопрощаващо.

Дори когато продължат
поотделно
съвсем разчленени,
избрали,
както в онази поема за птици,
да умират, уж дишайки,
разхождайки се, размахвайки гордо човки, нокти, пера,
търсейки, гонейки, бягайки,
импровизирайки полети,
не е невъзможно
привидно да свиват гнезда,
в имитация
на пъстър живот.
И все пак неизбежно заедно.

Но смисълът и значението
на думите и трептенията,
винаги идват от източникът им.
От отражението
на същността,
намерила себе си в друга душа.

Чудото,
заради което си струват
животът,
времето,
вечността.