на моето слънце

 

Ти свиваш моя свят, все повече, от ден на ден.

Стените приближаваш. Със дланите си, от сатен.

Дори със гръб, оградите събаряш,

обърната към мен.

 

И стават моите стени, от ден на ден по-празни,

Защото всеки ден аз свалям по един фалшив детайл,

Остават все по-голи, по-еднакви, по-еднообразни,

По-светли, по-бледи, но някак си по-ясни.

 

Изстъргваш, сваляш, пласт след пласт,

От грубия бетон.

Натрупва се по пода. Хрущят, когато стъпвам,

По перваза, строшените стъкла на моя стар, предишен дом.

 

Остават няколко греди, подпорни.

Очаквам те да паднат, с трясък, всеки миг.

Да се стопи без блясък, на фона на изгряващото слънце,

моя собствен мит.

 

За да застана, сам, отново в теб роден,

във идващия ден.

 

НЕВЕРОЯТЕН СТИХ!
ДЖУЛ

Преливя ат нежност, болка и очарование, дарява надежда и прави изпитание !
Поздравления !

вече е написано :)))
Непрекъснато ме изненадваш и вълнуваш.
Благодаря!

ПП: Дано харесаш новия си свят :)))

Как само си противоречим всички, и сме на настроения, понякога не знаем какво искаме даже. Или не ни изнася това, което искаме. Случва се да нямаме сили да се откриваме чак толкова, защото гарда пада и ставаме твърде уязвими...
Или сме толкова привързани към малките си, отеснели стаички, че предпочитаме да дърпаме завесите, въпреки, че от тях недовиждаме. Само за да ни е удобно и познато.
Човешка работа, "пред денят неуморно изграждам, през нощта без пощада руша"... :)

...

...

Сега правя палачинки, ... съвсем различни.

Вече не знам кое да чета точно и кое чета правилно.