Много се спори в историята, т.е. в историческата наука, както от историците, така и от любителите на исторически приказки, дали, аджеба, все пак българите са били с бръснати глави, или с опашки (?!), или с нормални прически (?!). Или дали не са били без глави… да, затова не се спори, но и това е възможно. Иначе и сега щяха да имат глави, или поне да мислят с тях. (Нямам предвид ония другите, у гащите, разбира се.) Иначе има глави бол- лукови, предимно, които искат, ама много искат да нямат глави. Да се разцепят на резени по тигана или в салатата. Задължително шопска. Нашенска.

Та има някакви глави, естествено за предпочитане избръснати. Така е модерно. В тази страна, където правилата на модата се определят от липсата на косми, както и от липсата на мозък. Толкова приятно елементарно. Като силикона в гърдите на някакви смотани певачки. Или просто казано, пачаври.

Затова е толкова приятно в тази страна. Защото гладкото по главата се вписва чудесно с гладкото вътре в нея. И това е истински хит. За който няколко милиона идиоти си заслужава да пуснат една гладка бюлетина, разпечатана на ксерокс. А можеше да е много по-просто… само да си обръснат космите.

И едно време, в тази страна на бръснатите глави, дето не е ясно дали са били винаги така, или с опашки или просто ги е нямало, имаше една приказка за Умник Гюро (с умници юнаци)… Та в тая въпросна приказка Гюровица (защото съвсем правилно тя самата няма подходящо самостоятелно име) отговаря, когато я питат „имал ли е Гюро глава или не?” по един много дискретен начин: „Ами отде да знам. За Великден Гюро си капа купува, та требе да е имал глава”.