Тишина и прах

Лъвове разкъсват жива плът, сред воя на хиени.

Хвърчат стрели,

Попадат в босите пети,

По стъпките полепват капки кръв.

 

Безформен шлем от облаците прах изплува,

По потните тела пропуква острия метал,

Наведени, по гръб, изправени, сломени,

Тела се вплитат за последен път.

 

Живота няма никакво значение,

Смъртта го заличава, тя няма време.

За миг прекършва го и го изпраща, запраща го дори,

Във своя пренаселен склад.

 

По пясъка остават пръсти, колена, изтрити имена,

Отсечени от камък, посипани от пръст, в безстрастната земя,

Мумифицирани, или понякога,

Обикновено, статистически дори

 

Умираме, забравени оставаме

Завинаги и пак, а може би за щастие, сами.

Завърнали се, омиротворени, познали топлина за миг, но пак студени,

Във вечния си мрак.

 

Когато моментно тя те отмине
предметите се завръщат по места
роклята й ляга да си почине,
а твоите дрехи пазят страстта
като верни дънкови кучета,
и измислени стражи
и я видях,
докато спеше
без завивка
и изчезваше
като ехо в безвремието
поне така ви виждам отдалече
в мига преди да заспя

смърта, pontis! И това е преимуществото и победата му. В междуредието на борбата между двете е животът ни.
Смъртта, мисля си, е завсима от живота ни. Ние решаваме кога.Не знам дали определяме как, ако не е правопорционално на мислите и чувстватани, действията и бездействиятани, действията и колебанията.....докато синусоидата се умори и придобие правата линия.

Но винаги оставяме следа....

Има значими следи и не съвсем..Човешка суета и накрая прах и пепел...